Кръстопътища

Лайла Тов

   Кръстопътищата са едни много специални места. Обикновено героят на историята попада на един такъв кръстопът и това винаги е решаващ момент за самата история. Там той среща небивали същества, при нужда побеждава чудовища или открива любовта. И изборът кой път да поеме често е избор на живот и смърт. Такива са кръстопътищата - коварни, завладяващи, мъчителни, вълнуващи.

   Но не и този. Този кръстопът не предлагаше подобни емоции. Беше обикновено разклонение, където се срещаха и разделяха два пътя, водещи към две съседни села. Никой не си спомняше там да се е случвало нещо особено вълнуващо. Освен, разбира се, старата Карлота, която твърдеше, че когато прапрадядо й тръгвал към едното село да взима за жена прапрабаба й, паднал от коня си точно на този кръстопът и си счупил крака. Тогава роднините на прапрабаба й, като не дошъл, решили, че се е отказал и се дигнали с тояги да го наказват за поруганата чест на тогавашната девойка.

   Сега от долния път се задаваше каруца. Изпод колелата й се вдигаше прах. Отстрани на пътя бяха само полета, чиято трева беше изсъхнала на слънцето. В момента обаче то се криеше зад един разпокъсан облак и надничаше, колкото да не изпусне случващото се на пътя. Малко преди да свие по избрания път, на самото разклонение, каруцата се килна настрани и спря. От нея слезе някакъв човек и се затюхка, щом видя, че колелото се е счупило. Наоколо не се мяркаше жива душа. Човекът постоя известно време, вперил поглед в колелото, и тъй като не намери друго решение, отвърза коня и, като взе някакъв багаж от каруцата, остави я на пътя и потегли на кон.

   Слънцето излезе иззад прикритието си. Самотната каруца си стоеше все така изоставена на пътя.

   Дойде вечерта. Слънцето се умори да чака нещо да се случи и си легна да спи някъде на запад.

   Нещо в каруцата се размърда. Малки тресчици се посипаха на земята, когато една дървеница си проправи път навън. Тя се беше настанила от известно време тук с цялото си семейство и сега внезапно се сблъска с нежелани посетители - друго семейство дървеници.

   - Това е нашата каруца! - заяви първата дървеница.

   - Не е! Наша е! - настоя втората.

   - Ние живеем и се храним тук преди вас! - опита отново първата.

   - А аз откъде да знам това? Досега не ви бях виждал! - заинати се втората.

   Изглежда този спор нямаше да доведе до нищо.

   - Виж - предложи първата дървеница - щом като не можем да се разберем чия е каруцата, значи не е на никого, нали така? Оттук виждам, че пътят се разклонява в две посоки. Предлагам, за да избегнем бъдещи конфликти, ние да поемем в едната посока, а вие - в другата.

 

    Този дипломатичен подход обаче събуди подозрение у втората дървеница и тя каза:

   - Да се отдалечим достатъчно, за да може да се върнете и да се настаните отново в нашата каруца, така ли?

   - Добре тогава - ядоса се първата дървеница - не виждам друг изход, освен война!

   - Война да бъде! - съгласи се втората.

   Двата рода дървеници заеха бойни позиции. Още преди да бъде даден сигнал за нападение, те се нахвърлиха едни срещу други. Хапеха се, удряха и се блъскаха настървено, без  за миг да им хрумне, че щом не са се срещали досега, явно каруцата е достатъчно голяма, за да приюти всички. Битката продължи кратко време, а когато всичко приключи, бяха останали живи само две дървеници и това бяха главните две.

   - Но какво стана? - заоглежда се първата.

   - Цялото ми семейство е избито! - проплака втората.

   - Ти! - озъби се срещу нея първата дървеница - Ти си виновен за всичко!

   - Не, ти си виновен! - завика и втората и те отново скочиха една срещу друга в последна безмилостна схватка.

   Дойде нов ден. Още докато слънцето се прозяваше на хоризонта, се зададе по единия път човекът с коня. Носеше чисто ново колело за каруцата си. Когато го смени, той завърза отпред коня и подкара каруцата.

   А слънцето се загледа, очаквайки нещо интересно да се случи.

В страната на Морфей

Лайла Тов

„Човекът е битие, чрез което нищото идва в света”.

Жан Пол Сартр

    Някъде там, в полумрака на стаята, чиято единствена светлина идваше от тесен зарешетен прозорез и висеше като дебел сноп прах над масата, една ръка написа нещо върху пожълтелия лист на дебела книга. Една дума.

    Дъсченият под в стаята беше стар и скърцаше при всяко движение, както сега, когато нещо пробяга по дъските. Нещото се шмугна под голямото легло в стаята. Без да трепне, ръката написа друга дума. Подът отново проскърца – в тъмнината под леглото се събираха странни създания, с имена кошмари.

    Хората спяха по домовете си, докато под клепачите очите им се щураха като обезумели. Нощта им пращаше сънища с непознати имена. Навън нощният въздух носеше някакъв особен привкус, сякаш останал от разтворила се, като животворен сок в устата, прясна кръв, потекла от неволно прехапан език. Затова, може би, гарваните летяха тъй ниско. Като птици на нощта, те усещаха натежалия от кръвта въздух.

    Дългите пръсти без колебание затвориха книгата, когато първите лъчи на зората излязоха от скривалището си и запъплиха по земята.

    На сутринта откриха трупа на Сюзън Селоу в апартамента й. Беше починала в леглото си. Причината за смъртта беше неизвестна. Изглежда в съня си, Сюзън бе прехапала езика си. Когато я намериха, безжизненият й поглед се взираше с ужас в нещо, никому неизвестно. Казаха, че изглежда била умряла от страх. Сега името й се четеше в ежедневниците, които забързани хора грабваха от уличните будки и понякога неволно заливаха с кафе.

    По жълтите улици затропаха стотици крака. Франк Грей излезе от дома си, за да види, че някой бе повърнал отпред, а изглежда друг бе стъпил в повърнатото, разнасяйки го надолу по тротоара. Точно като за добро утро, помисли си той. Накратко за Франк – той беше на тридесет и пет години и неженен. Не че беше самотник, просто не му вървеше особено във връзките, не можеше да се задържи с една жена повече от месец. А кога за последен път бе имал връзка, Франк не можеше да си спомни. Считаше себе си за писател и за да поддържа тази си представа, отвреме навреме съчиняваше крати криминални разкази и ги пращаше на някое евтино списание. Засега оцеляваше някакси. Поне имаше свой собствен апартамент, останал от родителите му, и това му даваше известно самочувствие.

    С ръце в джобовете, безгрижен и умислен в нещо, Франк се устреми по улицата. Мина покрай големите контейнери, откъдето го лъхна мирис на разложение. Някакъв внезапен шум го стресна и един едър котарак изскочи от първия контейнер. Котаракът го изгледа с единственото си зелено око. Див, сковаващ поглед, който преценяваше, опитваше се да предвиди какъв ще бъде твоят ход. Отминавайки, Франк чу в главата си изсъскана думата “страхливец”. Една съсухрена прегърбена жена мина покрай него, мърморейки си нещо приглушено. Дали обвиняваше или оплакваше някого, Франк не можа да разбере. Той се запъти към библиотеката с идеята да си потърси някое занимателно четиво за следобеда. Днес не беше настроен писателски и предпочиташе да чете чужди разкази. Библиотекарката – дребна възрастна жена с очила и приятна усмивка – го поздрави и Франк се запъти към секцията с класическа литература. Зарови нос в рафтовете, търсейки нещо, онова нещо, дето щом го видиш и познаваш, че точно то ти трябва. Не е това, и това не, това пък съвсем..

    - Много подбираш, приятелю. – някой заговори до него – или вече всичко си изчел? – Франк разпозна Гренард Блу, стар познат от квартала – още един писател неудачник.

    - Ами, просто търся нещо определено. – смънка Франк, който не харесваше особено този тип. Гренард беше досаден с прекаленото си маниерничене и се държеше така, сякаш принадлежи към някакво висше общество. А може би просто по някакъв начин напомняше на Франк за собственото му неудачество. Гренард вяло разлистваше една книга.

    - Препоръчвам ти раздела с поезията. Жак Превер или Бодлер – ще ти отворят очите – както винаги беше готов да даде съвет там, където нямаше нужда от такъв.

    - Всъщност поезията никога не ме е привличала толкова.. – осмели се да каже Франк, но веднага съжали за думите си.

    - Как? Но това е безумие! – Гренард така се разпали, че трябваше да им направят забележка да пазят тишина. За пръв път ми правят забележка, помисли си Франк, и то заради този досаден любител на поезията. В действителност, Франк не бе съвсем искрен, тъй като винаги поставяше поемите на По на първо място. Гренард продължи шепнешком – Виж, трябва да прочетеш Благословение на Бодлер. Само за това те моля. Съдбата на поета – достойният за смях – това сме и ние с тебе, приятелю..

    Говори за себе си, мина през ума на Франк, но си замълча.

    - Знаеш ли, - продължи Гренард – точно това винаги ме е плашело – присмехът! Хората винаги са готови да се присмеят на възвишеното, защото не са способни да разберат дълбочината на подобно изкуство като поезията. Да ти призная, случвало ми се е да изляза някъде и изведнъж да се изплаша, че съм забравил да обуя обувките си – че съм по чехли! – Франк се изненада от този внезапен изблик на признания у Гренард – и виждам как хората ме подминават и се подсмихват – в очите му Франк прочете истинска болка. „Горкият”, помисли си, никога не бе предполагал, че Гренард притежава подобна изострена чувствителност.

    - Разбирам те – каза Франк – понякога си мисля, че хората ме гледат, защото съм се изцапал или нещо подобно..

    Изглежда за момент нещо се бе пропукало, но моментът отмина. Гренард си беше възвърнал предишния самодоволен вид.

    - Тогава трябва понякога все пак да използваш огледалото в дома си – той го потупа по рамото – е, до скоро, приятелю. Аз отивам да се усамотя с това книжле на скъпия ни Робърт Бърнс. – Франк промърмори нещо в отговор и си отдъхна, че се отърва така бързо. Накрая се спря за пореден път на Оскар Уайлд и се отдалечи в един ъгъл на библиотеката.

    Преди да се прибере, Франк реши, че ще вземе и нещо за вкъщи и мина покрай рафтовете с поезията. Защо пък не? Той грабна напосоки две книги.

    Една вечер, Франк тъкмо се канеше да се завие през глава под одеалото и да потъне в съня, който вече шепнеше любовно в ухото му, когато някой потропа на вратата. Стреснат, Франк наостри слух. Не се сещаше кой би могъл да го търси по това време. А може би му се причуваше. Дум-дум. Ето пак. Този път го чу съвсем ясно. Франк се надигна от леглото. Толкова беше изненадан и сепнат, че не се сети да се ядоса от факта, че някой нарушава спокойствието му. Отиде до вратата и я отвори. Някакъв странен човек стоеше на прага. Косата висеше на челото му, мокра от дъжда, а в ръцете си държеше омачкана шапка. Човекът изглеждаше силно притеснен.

    - Вие ли сте Франк Грей? – попита той.

    - Да, аз съм – Франк гледаше непознатия с учудване и притеснението обхващаше и него.

    - Трябва да говоря с теб – човекът автоматично премина на“ ти“ – Много е важно, дори жизненоважно да не заспиваш...в никакъв случай. Иначе не знам какво ще стане.. – гласът и изражението му издаваха силна нервност. Той като че ли търсеше подходящите думи да обясни нещо необяснимо и не успяваше да ги намери.

    - Нищо не разбирам. – Франк се взря в лицето на непознатия – Познаваме ли се от някъде? –Другият поклати глава:

    - Виж, може ли да вляза. Ще се опитам да ти обясня, доколкото това е възможно..

    Изглежда любопитството надделя и Франк пусна странния човек в дома си.

    - Може ли чаша вода? – помоли той. Франк сипа една чаша и я подаде в треперещите му ръце. Той я изпи на един дъх. Двамата седнаха около масата в кухнята.

    – Благодаря. Нека първо се представя. Казвам се Стивън Ред. Това, което дойдох да ти кажа, всъщност ще ти се стори доста объркано и невероятно, но е самата истина.

    - А ти откъде знаеш името ми? - попита Франк.

    - Видях го в една книга.

    - Нима? – скептицизмът на Франк не успя да повлияе на странника, който продължи фантастичните си истории:

    - Трябва да знаеш, че всеки човек има свой най-голям кошмар, който само чака да положиш глава на възглавницата. А най-лошото е...най-лошото е, че идва нощ, когато той... как да го кажа, той се просмуква навън. Става действителен. Разбираш ли?

    Стивън усилено жестикулираше с ръце, докато говореше. Сега гледаше с надежда към Франк, който вече започваше да се ядосва:

    - Не, не разбирам. Единственото, което разбирам е, че някакъв откачен тропа на вратата ми посред нощ, за да ми каже, че кошмарите ми ще се сбъднат. Аз дори нямам кошмари, защото никога не помня сънищата си.

    - Изобщо не е необходимо да ги помниш! Те са там, в главата ти и са съвсем истински.

    Франк се изправи.

    - Мисля, че е време да си вървиш. – каза той и отиде до вратата, за да я отвори за среднощния му гост, който пребледня като призрак.

    - Добре, признавам, че не започнах както трябва, но трябва да ми повярваш – замоли му се той – Сюзън също не вярваше, докато не я намериха...

    - Сюзън ли?!

    - Момичето, за което писаха във вестниците миналата седмица.

    Франк си спомни случая. Тогава не му обърна особено внимание, макар че беше доста особен и причината за смъртта така и не се изясни. В ума му се появи образът на бледото лице, замръзнало в ужасна гримаса, когато момичето е видяло срещу себе си да идва собственият й личен, интимен кошмар. По гърба на Франк полазиха ледени тръпки.

    - Знаеш ли, май имам нужда от питие – каза той, като разтърка очите си – така или иначе вече няма да мога да заспя, затова дай да идем в най-близкия бар.

    Беше около три часът след полунощ и улиците бяха пусти и мокри от наскоро изсипалия се над града мръсен порой. През това време нощта раждаше своите най-изкривени черни рожби и ги пускаше да си играят из нощните хорски постели. Тишина се стелеше под оскъдното улично осветление. Нощният бар се намираше на няколко пресечки от апартамента на Франк. Беше празен, ако не броим двама души, седящи от двете страни на бар-плота. Единият беше някакъв мъж, който спеше, положил глава до празната халба от бира, а другият – жена, на средна възраст, с изрусена редка коса и червено червило. Тя пушеше цигара и разговаряше по телефона си, като клатеше нервно единия си крак. В дъното на заведението имаше няколко сепарета, потънали в мрак, и беше трудно да се определи дали бяха заети от някого. Франк и Стивън се наредиха на два високи стола в средата на бара между другите двама посетители. Поръчаха бира и Франк започна да отпива от своята, жадно, на големи глътки.

    - Нищо не съм казвала. Не обвинявай мен – говореше жената. Франк я погледна, а тя му хвърли злобен поглед и дръпна от цигарата си. Пред нея имаше чаша с отпечатък от червило и най-вероятно съдържаше водка. – малък плъх такъв – продължи тя, като настоятелно гледаше във Франк. Той се обърна към Стивън, опитвайки се да избегне този поглед:

    - Кажи ми за онова момиче – Сюзън. Знаеш ли от какво е умряла в действителност?

    - В действителност... – Стивън се замисли над този израз, пробваше вкуса на думите. Горчиво, сладко.. преглътна ги и продължи – Нали знаеш как често пъти успяваме да се събудим по време на някой страшен сън, когато стане твърде напечено? Е, тя не е успяла. Изглежда не е могла да се пребори със своя кошмар..

    - А ти въобще откъде знаеш за чуждите кошмари? И каква беше тая книга, за която спомена? – Франк питаше по-скоро от желание да поддържа разговора, отколкото от интерес, пък и нещо му подсказваше, че отговорът няма да прозвучи особено смислено. Но какво ли смислено си говореха хората по баровете?

    - Няма да ми повярваш, ако ти кажа.. – Стивън звучеше прекалено сериозно, което на Франк се стори смешно и той едва успя да потисне напушилия го смях.

    - Пробвай! – подкани го той.

    - Видях книгата в съня си. Много пъти. Там всички са записани...Под името на Сюзън пишеше думата „смърт“ и аз веднага разбрах какво ще се случи. Но това, нейният кошмар, засягаше само нея, а може да бъде и по-лошо – може да се отнася и до други хора, и до целия свят дори...

    - Не ми го пробутвай това – чу се отново гласът на русата жена. Стивън си поръча нова бира. Франк видя, че спящият си беше тръгнал. Дори не бе забелязал. Двамата се умълчаха за известно време. Франк изведнъж си представи досадника Гренард, както винаги облечен в елегантен костюм, да излиза по домашни чехли на улицата и как всички започват да го сочат с пръст, а той се опитва да запази самообладание, докато почервенява все повече и повече..

    - Имаше едно стихче – обади се Стивън и прекъсна мислите му – но помня само началото и края. Започваше така: „Има една здрачна страна, заблуден пътник нявга отдавна там броди” и завършваше с „в страната на Морфей пътят, който води навън, ще намериш затворен”. Не знам защо се сетих за това. Но много ми се иска да си спомня и останалата част..

    Щом заговориха за литература, Франк малко се оживи.

    - Не знаеш ли от кого е? – попита той.

    - Не. – поклати глава Стивън.

    И те отново се умълчаха. След малко Франк се сети нещо:

    - Преди каза, че и тя, Сюзън, като мен, не ти е повярвала. Значи си успял да говориш с нея.

    - Да. Каза, че съм бил луд – Франк се усмихна – Може и да съм луд, но просто усещах, че на всяка цена трябва да говоря с това момиче – обясни Стивън – и се оказа, че това е бил последният ден от живота й. А след това твойто име, което се появи едва вчера..

    - Казваш, че тя се е страхувала от смъртта. – каза Франк, който никак не хареса това последното – Но това не е и мой кошмар. Няма ли да ми кажеш какво пишеше при моето име?

    - Нищо. – отговори Стивън. Това нервира Франк. Наслуша се на толкова глупости, а нямаше дори да разбере какъв бе кошмарът му.

    - Не разбирам – започна той – защо ще..

    Жената в края на бара започна да плаче. От очите й се стичаха сълзи, черни от грима и се размазваха по лицето й. Навън дневната светлина вече си проправяше път.

    - Мисля – каза Стивън – че вече можеш да отидеш да си отспиш. Слънцето скоро ще изгрее. – той допи последната глътка бира и стана да си върви. Франк седеше с озадачен поглед. Все пак попита за последен път:

    - Ами ти? Не ми каза дали имаш свой кошмар.

    - Да, имам – отговори му Стивън – той вече се сбъдна.

    Франк също допи бирата си и се прибра в своя малък апартамент. Чувстваше се леко замаян. Той забеляза върху нощното шкафче книгите, които беше взел от библиотеката. Беше забравил да ги върне. Изглежда не му се лягаше, затова взе едната книга – бе сборен том с поезия от 18-и век – и я разгърна. Франк разлистваше страниците някак унесено. Внезапно му мина през главата: „Кошмарът на Стивън се бил сбъднал. И какво каза, че сънувал той?” Докато се опитваше да възстанови в ума си техния разговор, едно заглавие привлече вниманието му: „В страната на Морфей”. Не беше ли това стихчето, за което спомена Стивън? Франк си помисли, че му се привижда и се загледа в думите, прочитайки ги отчетливо една по една:

Има една здрачна страна, заблуден

пътник нявга отдавна там броди,

ден и нощ в кръг обикаля и поглед

пътищата сам не може да обходи.

плясъкът чува, прибоят далечен,

но морето не вижда, а само

шепнещи мъртви моряци отдавна

и съкровища, скрити в замък обречен.

Там, в мъглата и дъжда пороен

техният пазител гатанката дал е:

кажи ми без нулата числото какво е?

Побързай, отговора дай-

нашепвал глухият мрак

във гласа му гробовен-

или бързо препускай, но знай,

в страната на Морфей пътят, който

води навън, ще намериш затворен.

    Оказа се кратко и доста неясно. Франк се зачуди дали изобщо имаше някакъв смисъл. Звучеше му особено и дори малко страшно, но отдаде това на факта, че не беше спал. В такова състояние можеше да възприеме и отражението на нощна пеперуда като чудовище. А пък и бирата в стомаха му затрудняваше мисловните процеси. Прочете стихчето втори път и думите му се сториха изменени и съвсем далечни. Нямаше автор. Франк затвори книгата и веднага реши, че си бе въобразил думите. Но не я отвори отново, за да провери.

    Денят отмина бързо, за да дойде новата нощ, „чиито странни форми очите не разкриват”.1 Ако този лунатичен тип Стивън си мислеше, че Франк ще тръгне да будува, като някаква сова...Нямаше да стане. Той се приготви за сън и възнамеряваше да спи до обяд.

    Към 8 сутринта обаче Франк се събуди. Като осъзна, че е жив, той се разсмя. А можеше ли да бъде иначе? Сънищата не убиват. Всичко си изглеждаше съвсем нормално – същата добре позната стая, приятното излежаване в леглото.

    По някое време Франк се облече и излезе навън. Беше обикновен юлски ден, в който слънцето щедро се разливаше по асфалта. Но защо на всеки ъгъл сърцето му се свиваше? Като че ли очакваше там да го причаква онова неизговорено, потайно Нещо: “Очаквах те! Аз съм твоят среднощен кошмар!” Как ли пък не! И все пак пулсът му се ускоряваше и...нищо. После си отдъхваше. Колко глупаво, тялото му реагираше на нещо, за което умът знаеше, че е нелепо.

    Дали да отиде до библиотеката? Не. Франк видя една пейка и се устреми натам. Седна и изпъна крака. Загледа се в обувките си. Защо просто не седне и не опита да напише нещо стойностно? Би могъл сега да сътвори най-добрата си творба, да достигне гения на Алан По и дори да го надмине, за да му помаха от върха. Франк продължаваше да гледа обувките си. Те обаче не можеха да му предоставят великата идея, която да го издигне на писателския връх в жалката му кариера. Не, сега щеше да се прибере и да пише.

    Минавайки покрай контейнерите този път Франк беше подготвен. Но оттам не изскочи нищо. И точно тогава той Го видя, в самия край на улицата – беше голямо жълтеникавозелено, гърчещо се на земята, без глава – само едно обемисто разплуто тяло, което започваше бавно да пълзи по сградите, за да го достигне, да го обгърне. Собственото му чудовище, неговият мистър Хайд, дошъл от нощта, за да се свърже с него отново в едно цяло. Франк отвори уста да изкрещи и в

следващия момент осъзна какво всъщност бе това – не друго, ами един жарък следобеден мираж. Не чудовище, а fata morgana, превърнала се много бързо в празнота по паважа. Франк почувства самота. И след това страх, страх от самотата. Празната улица бе част от неговата самота. Нищо на улицата, нищо в душата.

    Франк се прибра. В апартамента му въздухът беше натежал и душен. Без да обръща внимание на задуха, Франк седна на работната си маса. Пред него – лист и химикалка, а думи – никакви. Нищо в главата. Кажи ми без нулата числото какво е?

    Една друга страница в друга някаква стая, почти огледална на тази, се затвори. Там беше името на Франк Грей и под него една-едничка дума: Нищо.

 


Едгар Алан По, В страната на сънищата

Духът от пералнята

Лайла Тов

    Беше един такъв никакъв ден, малко мрачен, малко ветровит, а и метеоролозите не се изказаха много окуражаващо по случая. В момента от включения телевизор в хола се изливаше всевъзможен бълвоч, за да се попадне в главите на невъзмутимите си жертви. Стоян седеше на компютъра и се опитваше да не слуша досадното бръщолевене, за да се съсредоточи върху работата си. Какъв късмет, че единственият компютър се намираше в стаята с телевизора! Като изкара малко повече пари, щеше да си купи лаптоп. Е да, но затова трябваше да поработи, а майка му и сестра му никак не подпомагаха процеса. Те просто си нямаха друго занимание, освен да зяпат хипнотизирани екрана.

    Колкото и Стоян да се стараеше да пренебрегва телевизора, той пак упорито се натрапваше. Така от време на време някоя реплика се закачаше за мислите му и се смесваше с останалите, преструвайки се, че е негова собствена. «В голямата си част поетите от английския Романтизъм превръщат поезията в един своеобразен социален бунт – пишеше Стоян в своята статия за литературния вестник – а според легендата, във всеки градски апартамент обитава дух, който се храни с чорапи, и то винаги изяжда по един от всеки чифт.»

    Това пък откъде дойде? Със сигурност не си го беше помислил. Но ето го написано на компютъра. Погледна да види какво даваха по телевизията в момента и се оказа, че е някакво блудкаво предаване, в което канеха гости и водещата им задаваше въпроси с професионална усмивка и привиден интерес. Стоян се върна към статията си. Дух! Звучеше забавно, само да не от онези антропоморфни персонификации... Но пък и беше някакси... логично. Ами че той самият все се чудеше къде изчезват чорапите му, често се случваше да намери по един от всеки чифт, и то точно когато най-много бързаше. Стоян живееше с майка си и сестра си в един от жилищните блокове на кв.Обеля. Беше си софийско чедо, макар че, за да бъдем точни, Обеля е доста самостоятелен и като че ли леко пренебрегнат квартал, бидейки разположен в покрайнините на града. Но все пак се водеше софийски квартал, което значи, че градските духове нямаше да го подминат току така.

    Стоян погледна краката си, търсейки някакво доказателство и ето: те наистина бяха обути в един син и един кафяв чорап! Ама че работа! Той веднага отиде да инспектира чекмеджето, в което складираше бельото си, и започна да рови с онази неудържима страст, присъща на големите откриватели. Успя да намери няколко еднакви чифта, но като че ли повечето наистина бяха изчезнали, защото изскачаха все по един от всеки цвят. Стоян остана като вцепенен на място. Трябваше да се направи нещо по този въпрос. И къде ли би могъл да се крие духът? Най-логично звучеше да е в пералнята, нали оттам излизаха чорапите все по единично и след това висяха така самотно на простора. Той забърза към пералнята.

    И ето, пред него беше онази чудновата машина, с която така и не разбра как се работи. А звучеше толкова просто – пъхаш дрехите вътре, слагаш праха в едно от чекмедженцата и нагласяш едни копчета. Но за него си оставаше далечна и непозната, също като прахосмукачката. Стоян я изследва от всички страни, дори пъхна главата си вътре, но напразно – нямаше и следа от от хранещи се с чорапи духове. Може би трябваше да я разглоби, така поне щеше да се увери, че няма откъде да избяга някой чорап по време на голямото въртене. Но, като размисли, стори му се твърде крайна мярка.

    Стоян се върна в хола много умислен. Майка му го погледна:

    - Стоянчо, ще отскочиш ли до магазина за слънчоглед? А гледам, че и млякото е свършило...

    «Как пък видя, като не се отместваш от телевизора?»

    - Защо не пратиш Надя, като гледам си няма работа.

    Надя веднага се нацупи:

    - А да, и да изпусна сериала!

    - Ти не ходиш ли на училище? – сети се Стоян.

    - Ходя. Но днес учителите стачкуват. – обясни тя.

    Естествено. Тук все някой стачкуваше. А как никой не се сети да стачкува срещу духовете, дето поглъщат чорапите на гражданите?

    Стоян излезе недоволен навън. Слънчогледът бе съществена част от гледането на сериали. А той изглежда беше момчето по поръчките.

    От улицата го посрещна силен вятър и трябваше да дръпне ципа на суитчъра си. Влезе в близкия магазин с още по-намусено изражение. Пред него един човек пазаруваше. Стоян неволно се загледа в краката му. Единият му крачол се беше подвил и отдолу се виждаше черен чорап. Ами другият? Помисли си, че е много важно да разбере какъв е. Трябваше да знае дали само на него му се случват подобни работи. Той се престори, че изпуска нещо и се наведе да си го вземе. В този момент съвсем леко повдигна крачола на господина, който пък точно тогава реши рязко да пристъпи назад. Тъжният резултат бе, че кракът му прецизно и неумолимо ритна Стоян в окото.

    - Аууу – завайка се той, като притисна раненото място с длан.

    - Ама какво правехте там? – попита господинът, както му се стори, малко сърдито, сякаш той беше виновен, че го сритаха в окото.

    - Ами какво, изпуснах си левчето!

    Другият изсумтя нещо и си тръгна. Болката беше достатъчно неприятна, за да вземе сега и да се чувства засрамен, но Стоян все пак се засрами. Той стоеше глуповато насред магазина и се чудеше какво трябваше да вземе. Продавачът го чакаше отсреща и в погледа му се четеше умерено съчувствие. Накрая Стоян реши, че му се яде нещо италианско и взе пакет спагети и сирене.

    Прибра се в лошо настроение и с подуто око. Като го видя майка му, реши да не го тормози за това, че не е изпълнил поръчките.

    - Днес ще ядем спагети – заяви той и хвърли покупките на масата.След това си сложи лед на окото и отиде да полегне.

    Все пак бе успял да види другия чорап на онзи мъж – беше черен. Значи всичко беше наред, двата чорапа бяха еднакви и никакъв дух не вилнееше в дома му. Или бяха единствените му еднакви чорапи и докога щяха да останат такива? Нека му е на този неприятен господин, който така лошо го изрита. А може би беше от село и бе дошъл тук на госи на щерка си в големия град, в Обеля, и въобще представа си нямаше от градските проблеми. Както и да е, важното сега беше да разреши загадката със собствените си изчезващи чорапи.

    Стоян лежеше все така разпльоснат на леглото, а едната му ръка висеше отстрани. Той я пъхна под леглото и започна да си рови нещо, когато напипа някакъв парцал. Извади го – беше сивият му чорап! Погледна отдолу и да, там беше и кафявият. Кога ги беше напъхал тук, не си спомняше, но явно в бързината ги бе объркал и нахлузил по един от всеки чифт. Ето ти загадката! Сигурно и с останалите чорапи се беше случило нещо подобно. Духове, легенди, ала-бала. Ами да, за всичко си имаше просто обяснение и то обикновено бе точно под носа ти. Стоян си отдъхна и заспа блажено, прегърнал двата чорапа.

    Откъм пералнята нещо прошумоля тихичко - едно малко духче се провря през маркуча и доволно влезе вътре. Сега, след като бе подхвърлило чорапите под леглото, можеше спокойно да продължи да си живее тук. Просто щеше да наблегне повече на дамските чорапи, тъй като жените в къщата още не се бяха усетили. «Колко лесно се заблуждават хората!» - помисли си то.

Да поиграем на топка

Лайла Тов

    Една тесна уличка с каменна настилка води до стара двуетажна къща. Къщата е измазана в бяло, има малко балконче и обрасъл двор. От покрива липсват керемиди, а коминът е достатъчно широк, за да мине през него и най-дебелият митичен дядка. Тук живее един друг, сравнително реален, възрастен човек. Казвам „сравнително“, понеже хората от квартала почти не го виждат. Той не обича много да излиза и не се слави с особена общителност. Всъщност понякога седи на балкона, като гледа улицата зад дебелите стъкла на очилата си. А когато децата, които играят там, го забележат, веднага им хрумва да му скроят някой номер. По някаква причина самотните, малко по-особени хора предизвикват подобно отношение у децата. Възрастните казват: „Бедният човечец!“, а децата: „Дай да изритаме топката в някой от прозорците му!“ Може би така се опитват да го извадят от меланхолията, обхванала дома му – тази, в която обитава в продължение на трийсет години, откакто съпругата му почина и го остави сам на този свят и без потомство. Тази, в която се събужда, през чиито прозорци наднича и в която нощем се отпуска на кревата. Единствената му приятелка.

    За пореден път възрастният човек се отпусна в прегръдките на меланхолията, съвсем неусетно, и почти се загуби в тях. Ръцете ѝ бяха като целувките на Снежната царица – привидно те стоплят, докато малко по малко те изстудяват отвътре. Изведнъж обаче – прас! – нещо се заби в прозореца на спалнята и отвън се чуха викове и бягащи крака. А през счупения прозорец повя вятър и донесе аромат на люляк. Човекът застана насред стаята и се загледа във футболната топка, която най-нахално се беше настанила върху леглото. По пода имаше стъкла. И вместо да се затюхка за счупения прозорец, възрастният мъж се усмихна. Той взе топката и започна да я подритва из стаята. „Ето – каза си той и изрита топката в стената – така спечелих мача в последната минута. Разказах им играта! – при спомена очите му се напълниха със сълзи – Да, а Таня ме гледаше от скамейките...какъв мач беше само!“

    На другия ден виновникът беше разкрит и доведен от родителите си пред вратата на старата двуетажна къща. Той гледаше в земята, както подобава на уличен в престъпление човек. Майка му натискаше звънеца и поглеждаше обвинително към престъпника. Бащата стоеше до тях със сериозността на съдебен заседател. След малко вратата плахо се отвори и оттам се подаде мъжът със сива вълнена жилетка и избелели панталони.

    - Да? – обади се той.

    - Здравейте – започна майката – Идваме да ви се извиним, разбрахме какво е направил сина ни. – и тя го избута напред, за да застане пред човека. Момчето беше научило репликата си:

    - Господине, извинявайте, че счупих прозореца ви.

    - И какво още? – насърчи го майка му.

    - И повече така няма да правя. – завърши момчето и се мръдна встрани.

    - Ама моля ви се... – каза възрастният мъж.

    - Много ни е неудобно – каза майката.

    - Нали ги знаете момчетата – обади се и бащата – все ще направят някоя беля...- и той разроши косата на сина си в знак на снизходителност.

    - Така е – каза дядото – и ние някога сме били такива.

    - Разбира се, ще ви изплатим щетите – каза бащата.

    - Не, моля ви, не се притеснявайте - отвърна мъжът и намести очилата си, защото така правеше, когато се чувстваше неловко.

    - Има си правила: който чупи – купи! – настояваше бащата, докато вадеше портфейла си.

    - Вижте – каза старецът – ще ви бъда признателен, ако ми позволите да задържа топката и нека да забравим за прозореца.

    - Какво, топката ли... – изненада се бащата.

    - Естествено, че можете да я задържите – каза майката, за да приключи този разговор, а синът ѝ я погледна с нещо средно между укор и молба.

    - Благодаря ви – каза възрастният мъж и семейството му пожела хубав ден. Те излязоха от двора, като не пропуснаха да забележат запуснатия му вид.

    - Ама че странен старец! – заяви майката.

    - Бедният човечец! – даде своето мнение и бащата.

    Момчето продължаваше да гледа в земята, докато вървеше със сърдити крачки. А старецът побърза да се качи в спалнята си, за да продължи един мач, започнал преди много години.

Сюрматериалистично

Лайла Тов

 

Зад прашни калдъръми греят слънчеви поля,
в къщата на охлюв спи малък таралеж,
напудрени лица гледат в мътни очила,
каменни души, но изгарят от копнеж.

Антропологична стая над ръба на света,
под леглото се крият маймуни,
където тялото е трансцедентно на духа,
и се къпе във пясъчни дюни.

От дъските на пода блика вода,
малки кораби люшкат се в нея.
"Ще поръчам една етноложка чорба"
казва моржът, застанал на кея.

Всеки цвят се разлива във звук
и превръща се в люспи на риби,
и принцеси минават оттук,
закачили в косите си фиби

Щом часовникът удари безвремие
таралежът отлита на юг,
лицата плачат, твърдейки "добре ни е",
а душите се смеят напук.

Таблица със съдържание