„Човекът е битие, чрез което нищото идва в света”.
Жан Пол Сартр
Някъде там, в полумрака на стаята, чиято единствена светлина идваше от тесен зарешетен прозорез и висеше като дебел сноп прах над масата, една ръка написа нещо върху пожълтелия лист на дебела книга. Една дума.
Дъсченият под в стаята беше стар и скърцаше при всяко движение, както сега, когато нещо пробяга по дъските. Нещото се шмугна под голямото легло в стаята. Без да трепне, ръката написа друга дума. Подът отново проскърца – в тъмнината под леглото се събираха странни създания, с имена кошмари.
Хората спяха по домовете си, докато под клепачите очите им се щураха като обезумели. Нощта им пращаше сънища с непознати имена. Навън нощният въздух носеше някакъв особен привкус, сякаш останал от разтворила се, като животворен сок в устата, прясна кръв, потекла от неволно прехапан език. Затова, може би, гарваните летяха тъй ниско. Като птици на нощта, те усещаха натежалия от кръвта въздух.
Дългите пръсти без колебание затвориха книгата, когато първите лъчи на зората излязоха от скривалището си и запъплиха по земята.
На сутринта откриха трупа на Сюзън Селоу в апартамента й. Беше починала в леглото си. Причината за смъртта беше неизвестна. Изглежда в съня си, Сюзън бе прехапала езика си. Когато я намериха, безжизненият й поглед се взираше с ужас в нещо, никому неизвестно. Казаха, че изглежда била умряла от страх. Сега името й се четеше в ежедневниците, които забързани хора грабваха от уличните будки и понякога неволно заливаха с кафе.
По жълтите улици затропаха стотици крака. Франк Грей излезе от дома си, за да види, че някой бе повърнал отпред, а изглежда друг бе стъпил в повърнатото, разнасяйки го надолу по тротоара. Точно като за добро утро, помисли си той. Накратко за Франк – той беше на тридесет и пет години и неженен. Не че беше самотник, просто не му вървеше особено във връзките, не можеше да се задържи с една жена повече от месец. А кога за последен път бе имал връзка, Франк не можеше да си спомни. Считаше себе си за писател и за да поддържа тази си представа, отвреме навреме съчиняваше крати криминални разкази и ги пращаше на някое евтино списание. Засега оцеляваше някакси. Поне имаше свой собствен апартамент, останал от родителите му, и това му даваше известно самочувствие.
С ръце в джобовете, безгрижен и умислен в нещо, Франк се устреми по улицата. Мина покрай големите контейнери, откъдето го лъхна мирис на разложение. Някакъв внезапен шум го стресна и един едър котарак изскочи от първия контейнер. Котаракът го изгледа с единственото си зелено око. Див, сковаващ поглед, който преценяваше, опитваше се да предвиди какъв ще бъде твоят ход. Отминавайки, Франк чу в главата си изсъскана думата “страхливец”. Една съсухрена прегърбена жена мина покрай него, мърморейки си нещо приглушено. Дали обвиняваше или оплакваше някого, Франк не можа да разбере. Той се запъти към библиотеката с идеята да си потърси някое занимателно четиво за следобеда. Днес не беше настроен писателски и предпочиташе да чете чужди разкази. Библиотекарката – дребна възрастна жена с очила и приятна усмивка – го поздрави и Франк се запъти към секцията с класическа литература. Зарови нос в рафтовете, търсейки нещо, онова нещо, дето щом го видиш и познаваш, че точно то ти трябва. Не е това, и това не, това пък съвсем..
- Много подбираш, приятелю. – някой заговори до него – или вече всичко си изчел? – Франк разпозна Гренард Блу, стар познат от квартала – още един писател неудачник.
- Ами, просто търся нещо определено. – смънка Франк, който не харесваше особено този тип. Гренард беше досаден с прекаленото си маниерничене и се държеше така, сякаш принадлежи към някакво висше общество. А може би просто по някакъв начин напомняше на Франк за собственото му неудачество. Гренард вяло разлистваше една книга.
- Препоръчвам ти раздела с поезията. Жак Превер или Бодлер – ще ти отворят очите – както винаги беше готов да даде съвет там, където нямаше нужда от такъв.
- Всъщност поезията никога не ме е привличала толкова.. – осмели се да каже Франк, но веднага съжали за думите си.
- Как? Но това е безумие! – Гренард така се разпали, че трябваше да им направят забележка да пазят тишина. За пръв път ми правят забележка, помисли си Франк, и то заради този досаден любител на поезията. В действителност, Франк не бе съвсем искрен, тъй като винаги поставяше поемите на По на първо място. Гренард продължи шепнешком – Виж, трябва да прочетеш Благословение на Бодлер. Само за това те моля. Съдбата на поета – достойният за смях – това сме и ние с тебе, приятелю..
Говори за себе си, мина през ума на Франк, но си замълча.
- Знаеш ли, - продължи Гренард – точно това винаги ме е плашело – присмехът! Хората винаги са готови да се присмеят на възвишеното, защото не са способни да разберат дълбочината на подобно изкуство като поезията. Да ти призная, случвало ми се е да изляза някъде и изведнъж да се изплаша, че съм забравил да обуя обувките си – че съм по чехли! – Франк се изненада от този внезапен изблик на признания у Гренард – и виждам как хората ме подминават и се подсмихват – в очите му Франк прочете истинска болка. „Горкият”, помисли си, никога не бе предполагал, че Гренард притежава подобна изострена чувствителност.
- Разбирам те – каза Франк – понякога си мисля, че хората ме гледат, защото съм се изцапал или нещо подобно..
Изглежда за момент нещо се бе пропукало, но моментът отмина. Гренард си беше възвърнал предишния самодоволен вид.
- Тогава трябва понякога все пак да използваш огледалото в дома си – той го потупа по рамото – е, до скоро, приятелю. Аз отивам да се усамотя с това книжле на скъпия ни Робърт Бърнс. – Франк промърмори нещо в отговор и си отдъхна, че се отърва така бързо. Накрая се спря за пореден път на Оскар Уайлд и се отдалечи в един ъгъл на библиотеката.
Преди да се прибере, Франк реши, че ще вземе и нещо за вкъщи и мина покрай рафтовете с поезията. Защо пък не? Той грабна напосоки две книги.
Една вечер, Франк тъкмо се канеше да се завие през глава под одеалото и да потъне в съня, който вече шепнеше любовно в ухото му, когато някой потропа на вратата. Стреснат, Франк наостри слух. Не се сещаше кой би могъл да го търси по това време. А може би му се причуваше. Дум-дум. Ето пак. Този път го чу съвсем ясно. Франк се надигна от леглото. Толкова беше изненадан и сепнат, че не се сети да се ядоса от факта, че някой нарушава спокойствието му. Отиде до вратата и я отвори. Някакъв странен човек стоеше на прага. Косата висеше на челото му, мокра от дъжда, а в ръцете си държеше омачкана шапка. Човекът изглеждаше силно притеснен.
- Вие ли сте Франк Грей? – попита той.
- Да, аз съм – Франк гледаше непознатия с учудване и притеснението обхващаше и него.
- Трябва да говоря с теб – човекът автоматично премина на“ ти“ – Много е важно, дори жизненоважно да не заспиваш...в никакъв случай. Иначе не знам какво ще стане.. – гласът и изражението му издаваха силна нервност. Той като че ли търсеше подходящите думи да обясни нещо необяснимо и не успяваше да ги намери.
- Нищо не разбирам. – Франк се взря в лицето на непознатия – Познаваме ли се от някъде? –Другият поклати глава:
- Виж, може ли да вляза. Ще се опитам да ти обясня, доколкото това е възможно..
Изглежда любопитството надделя и Франк пусна странния човек в дома си.
- Може ли чаша вода? – помоли той. Франк сипа една чаша и я подаде в треперещите му ръце. Той я изпи на един дъх. Двамата седнаха около масата в кухнята.
– Благодаря. Нека първо се представя. Казвам се Стивън Ред. Това, което дойдох да ти кажа, всъщност ще ти се стори доста объркано и невероятно, но е самата истина.
- А ти откъде знаеш името ми? - попита Франк.
- Видях го в една книга.
- Нима? – скептицизмът на Франк не успя да повлияе на странника, който продължи фантастичните си истории:
- Трябва да знаеш, че всеки човек има свой най-голям кошмар, който само чака да положиш глава на възглавницата. А най-лошото е...най-лошото е, че идва нощ, когато той... как да го кажа, той се просмуква навън. Става действителен. Разбираш ли?
Стивън усилено жестикулираше с ръце, докато говореше. Сега гледаше с надежда към Франк, който вече започваше да се ядосва:
- Не, не разбирам. Единственото, което разбирам е, че някакъв откачен тропа на вратата ми посред нощ, за да ми каже, че кошмарите ми ще се сбъднат. Аз дори нямам кошмари, защото никога не помня сънищата си.
- Изобщо не е необходимо да ги помниш! Те са там, в главата ти и са съвсем истински.
Франк се изправи.
- Мисля, че е време да си вървиш. – каза той и отиде до вратата, за да я отвори за среднощния му гост, който пребледня като призрак.
- Добре, признавам, че не започнах както трябва, но трябва да ми повярваш – замоли му се той – Сюзън също не вярваше, докато не я намериха...
- Сюзън ли?!
- Момичето, за което писаха във вестниците миналата седмица.
Франк си спомни случая. Тогава не му обърна особено внимание, макар че беше доста особен и причината за смъртта така и не се изясни. В ума му се появи образът на бледото лице, замръзнало в ужасна гримаса, когато момичето е видяло срещу себе си да идва собственият й личен, интимен кошмар. По гърба на Франк полазиха ледени тръпки.
- Знаеш ли, май имам нужда от питие – каза той, като разтърка очите си – така или иначе вече няма да мога да заспя, затова дай да идем в най-близкия бар.
Беше около три часът след полунощ и улиците бяха пусти и мокри от наскоро изсипалия се над града мръсен порой. През това време нощта раждаше своите най-изкривени черни рожби и ги пускаше да си играят из нощните хорски постели. Тишина се стелеше под оскъдното улично осветление. Нощният бар се намираше на няколко пресечки от апартамента на Франк. Беше празен, ако не броим двама души, седящи от двете страни на бар-плота. Единият беше някакъв мъж, който спеше, положил глава до празната халба от бира, а другият – жена, на средна възраст, с изрусена редка коса и червено червило. Тя пушеше цигара и разговаряше по телефона си, като клатеше нервно единия си крак. В дъното на заведението имаше няколко сепарета, потънали в мрак, и беше трудно да се определи дали бяха заети от някого. Франк и Стивън се наредиха на два високи стола в средата на бара между другите двама посетители. Поръчаха бира и Франк започна да отпива от своята, жадно, на големи глътки.
- Нищо не съм казвала. Не обвинявай мен – говореше жената. Франк я погледна, а тя му хвърли злобен поглед и дръпна от цигарата си. Пред нея имаше чаша с отпечатък от червило и най-вероятно съдържаше водка. – малък плъх такъв – продължи тя, като настоятелно гледаше във Франк. Той се обърна към Стивън, опитвайки се да избегне този поглед:
- Кажи ми за онова момиче – Сюзън. Знаеш ли от какво е умряла в действителност?
- В действителност... – Стивън се замисли над този израз, пробваше вкуса на думите. Горчиво, сладко.. преглътна ги и продължи – Нали знаеш как често пъти успяваме да се събудим по време на някой страшен сън, когато стане твърде напечено? Е, тя не е успяла. Изглежда не е могла да се пребори със своя кошмар..
- А ти въобще откъде знаеш за чуждите кошмари? И каква беше тая книга, за която спомена? – Франк питаше по-скоро от желание да поддържа разговора, отколкото от интерес, пък и нещо му подсказваше, че отговорът няма да прозвучи особено смислено. Но какво ли смислено си говореха хората по баровете?
- Няма да ми повярваш, ако ти кажа.. – Стивън звучеше прекалено сериозно, което на Франк се стори смешно и той едва успя да потисне напушилия го смях.
- Пробвай! – подкани го той.
- Видях книгата в съня си. Много пъти. Там всички са записани...Под името на Сюзън пишеше думата „смърт“ и аз веднага разбрах какво ще се случи. Но това, нейният кошмар, засягаше само нея, а може да бъде и по-лошо – може да се отнася и до други хора, и до целия свят дори...
- Не ми го пробутвай това – чу се отново гласът на русата жена. Стивън си поръча нова бира. Франк видя, че спящият си беше тръгнал. Дори не бе забелязал. Двамата се умълчаха за известно време. Франк изведнъж си представи досадника Гренард, както винаги облечен в елегантен костюм, да излиза по домашни чехли на улицата и как всички започват да го сочат с пръст, а той се опитва да запази самообладание, докато почервенява все повече и повече..
- Имаше едно стихче – обади се Стивън и прекъсна мислите му – но помня само началото и края. Започваше така: „Има една здрачна страна, заблуден пътник нявга отдавна там броди” и завършваше с „в страната на Морфей пътят, който води навън, ще намериш затворен”. Не знам защо се сетих за това. Но много ми се иска да си спомня и останалата част..
Щом заговориха за литература, Франк малко се оживи.
- Не знаеш ли от кого е? – попита той.
- Не. – поклати глава Стивън.
И те отново се умълчаха. След малко Франк се сети нещо:
- Преди каза, че и тя, Сюзън, като мен, не ти е повярвала. Значи си успял да говориш с нея.
- Да. Каза, че съм бил луд – Франк се усмихна – Може и да съм луд, но просто усещах, че на всяка цена трябва да говоря с това момиче – обясни Стивън – и се оказа, че това е бил последният ден от живота й. А след това твойто име, което се появи едва вчера..
- Казваш, че тя се е страхувала от смъртта. – каза Франк, който никак не хареса това последното – Но това не е и мой кошмар. Няма ли да ми кажеш какво пишеше при моето име?
- Нищо. – отговори Стивън. Това нервира Франк. Наслуша се на толкова глупости, а нямаше дори да разбере какъв бе кошмарът му.
- Не разбирам – започна той – защо ще..
Жената в края на бара започна да плаче. От очите й се стичаха сълзи, черни от грима и се размазваха по лицето й. Навън дневната светлина вече си проправяше път.
- Мисля – каза Стивън – че вече можеш да отидеш да си отспиш. Слънцето скоро ще изгрее. – той допи последната глътка бира и стана да си върви. Франк седеше с озадачен поглед. Все пак попита за последен път:
- Ами ти? Не ми каза дали имаш свой кошмар.
- Да, имам – отговори му Стивън – той вече се сбъдна.
Франк също допи бирата си и се прибра в своя малък апартамент. Чувстваше се леко замаян. Той забеляза върху нощното шкафче книгите, които беше взел от библиотеката. Беше забравил да ги върне. Изглежда не му се лягаше, затова взе едната книга – бе сборен том с поезия от 18-и век – и я разгърна. Франк разлистваше страниците някак унесено. Внезапно му мина през главата: „Кошмарът на Стивън се бил сбъднал. И какво каза, че сънувал той?” Докато се опитваше да възстанови в ума си техния разговор, едно заглавие привлече вниманието му: „В страната на Морфей”. Не беше ли това стихчето, за което спомена Стивън? Франк си помисли, че му се привижда и се загледа в думите, прочитайки ги отчетливо една по една:
Има една здрачна страна, заблуден
пътник нявга отдавна там броди,
ден и нощ в кръг обикаля и поглед
пътищата сам не може да обходи.
плясъкът чува, прибоят далечен,
но морето не вижда, а само
шепнещи мъртви моряци отдавна
и съкровища, скрити в замък обречен.
Там, в мъглата и дъжда пороен
техният пазител гатанката дал е:
кажи ми без нулата числото какво е?
Побързай, отговора дай-
нашепвал глухият мрак
във гласа му гробовен-
или бързо препускай, но знай,
в страната на Морфей пътят, който
води навън, ще намериш затворен.
Оказа се кратко и доста неясно. Франк се зачуди дали изобщо имаше някакъв смисъл. Звучеше му особено и дори малко страшно, но отдаде това на факта, че не беше спал. В такова състояние можеше да възприеме и отражението на нощна пеперуда като чудовище. А пък и бирата в стомаха му затрудняваше мисловните процеси. Прочете стихчето втори път и думите му се сториха изменени и съвсем далечни. Нямаше автор. Франк затвори книгата и веднага реши, че си бе въобразил думите. Но не я отвори отново, за да провери.
Денят отмина бързо, за да дойде новата нощ, „чиито странни форми очите не разкриват”.1 Ако този лунатичен тип Стивън си мислеше, че Франк ще тръгне да будува, като някаква сова...Нямаше да стане. Той се приготви за сън и възнамеряваше да спи до обяд.
Към 8 сутринта обаче Франк се събуди. Като осъзна, че е жив, той се разсмя. А можеше ли да бъде иначе? Сънищата не убиват. Всичко си изглеждаше съвсем нормално – същата добре позната стая, приятното излежаване в леглото.
По някое време Франк се облече и излезе навън. Беше обикновен юлски ден, в който слънцето щедро се разливаше по асфалта. Но защо на всеки ъгъл сърцето му се свиваше? Като че ли очакваше там да го причаква онова неизговорено, потайно Нещо: “Очаквах те! Аз съм твоят среднощен кошмар!” Как ли пък не! И все пак пулсът му се ускоряваше и...нищо. После си отдъхваше. Колко глупаво, тялото му реагираше на нещо, за което умът знаеше, че е нелепо.
Дали да отиде до библиотеката? Не. Франк видя една пейка и се устреми натам. Седна и изпъна крака. Загледа се в обувките си. Защо просто не седне и не опита да напише нещо стойностно? Би могъл сега да сътвори най-добрата си творба, да достигне гения на Алан По и дори да го надмине, за да му помаха от върха. Франк продължаваше да гледа обувките си. Те обаче не можеха да му предоставят великата идея, която да го издигне на писателския връх в жалката му кариера. Не, сега щеше да се прибере и да пише.
Минавайки покрай контейнерите този път Франк беше подготвен. Но оттам не изскочи нищо. И точно тогава той Го видя, в самия край на улицата – беше голямо жълтеникавозелено, гърчещо се на земята, без глава – само едно обемисто разплуто тяло, което започваше бавно да пълзи по сградите, за да го достигне, да го обгърне. Собственото му чудовище, неговият мистър Хайд, дошъл от нощта, за да се свърже с него отново в едно цяло. Франк отвори уста да изкрещи и в
следващия момент осъзна какво всъщност бе това – не друго, ами един жарък следобеден мираж. Не чудовище, а fata morgana, превърнала се много бързо в празнота по паважа. Франк почувства самота. И след това страх, страх от самотата. Празната улица бе част от неговата самота. Нищо на улицата, нищо в душата.
Франк се прибра. В апартамента му въздухът беше натежал и душен. Без да обръща внимание на задуха, Франк седна на работната си маса. Пред него – лист и химикалка, а думи – никакви. Нищо в главата. Кажи ми без нулата числото какво е?
Една друга страница в друга някаква стая, почти огледална на тази, се затвори. Там беше името на Франк Грей и под него една-едничка дума: Нищо.
Едгар Алан По, В страната на сънищата